Всичко е опит. И
лошите и добрите неща. Всичко в живота се случва по начина, по който трябва, за да научим
съответните житейски уроци за даденото съществуване. Времето е относително
понятие. Измислена от хората величина, за да вкарат в някакви рамки
безвремието. Свикнали сме всяко нещо да има край и начало. Мислене представляващо просто навик укротяващ много лесно ветровете вътре в самите нас. Вечно бързаш да направиш дадено нещо, защото няма време..., а всъщност бързаш защото атомите вътре в теб се движат на моменти по-интензивно.... Съществуването е
константна непроменлива величина. Променя се само формата му на случване.
Ако имаме късмет може и да си харесваме физическото отражение. Безразличието е чувство, което изпитваме изначално или може евентуално да изпитаме след преболедуване на
нараненото его провокирало омраза. Способността ни да оцеляваме и да се
приспособяваме във вечно променящата се реалност, разбирана като симбиоза Човек
- Земя (като жив дишащ организъм) развива емоциите, но само от волята зависи
дали ще бъдат подтиснати, дали ще бъдат контролирани или ще продължат да бушуват с разрушителна сила понякога. От Нас Самите зависи, и
от собствените ни решения, а не от външни фактори (като относителното понятие
"време", или пък това което ти казват (съветват) другите, или пък от случайностите).... Щастливите хора не носят часовници.... Не са ограничени от времеви отрязъци.... Проста Са.... и ежедневно докосват с невидими пръсти безкрайността..... Дишайки....
The melody....
*
* * * *
Път без изход
ОтговорИзтриване11.04 23:31
Замислих се.... Вчера видях един път без изход и го снимах. Така се усещам и се разсъждавам - като път без изход от собствената чувствителност. От чувствителността се раждат емоциите. Ако няма път навън от чувствителността, път без изход са и емоциите. Разума може само да ги подтисне в дълбокото, но остават вътре в теб, част от теб и понякога, когато най не очакваш пак изскачат на повърхността. Разума според мен контролира промените, стига да са желани и търсени целенасочено, но твърде често в единоборство с емоциите отстъпва. Незнам защо се случва така - вероятно душата (пък била тя и само 9 грама) е по-силна от разума (който се контролира от мозъка) на някакво по-висшо необяснимо за нас ниво, въпреки че и двете са ирационални сами по себе си т.е. по жизнени показатели може да се приеме, че между тях има знак за равенство, но на практика при случванията в живеенето едното винаги доминира (според човека). Промените с течение на времето са неизбежни. Вероятно е вярно и това, че неусетно идва и спокойствието. Непроменени остават мечтите и вечното ни търсене на най-доброто за самите нас. Това търсене предопределя духовното ни израстване, като е без значение колко жизнени цикъла (живота, така както разбираме това понятие от човешка гл.т.) или жизнени пътя ще трябва да извървим. Човек трябва да има вяра, че все някога се стига до намирането. И в заключение исках да напиша и за щастието.... Припомних си нещо, което съм писала отдавна.... Щастливите хора не носят часовници. Инстинктивно погледнах ръката си. Не нося часовник от много години. Живея в безвремие и въпреки моментните трудности съм щастлива. Ако не отдава дължимото значение на времето дали човек постига спокойствие или усещането за щастие (също като усещането за обич) ти е достатъчно да съществуваш в мир с Вътрешното си, със Самия себе си?....
Пренавий времето....
ОтговорИзтриванеЧесто когато мисля за времето, мисля и за понесените загуби в това ми съществуване.... Мисля си за избраните пътища в дадения момент.... Задавам си въпроса „ами ако...” и много ми се иска да има друго паралелно измерение, в което да се случи този друг възможен сценарий на развитие на процеса на живеене. Какво губим във всъщност? Губейки другите, до които сме се докосвали чисто физически, според мен губим част от самите себе си на духовно ниво, докосвайки с ръка, докосвайки с очи, докосвайки с дъх формираме много по-бързо и по-цялостни духовни възприятия. Тогава, когато тази физическа обусловеност по някаква причина изчезне, усещанията сякаш се разрязват на две – от едната страна – огромна празна бездна – ако полетиш в нея се изгубваш дори за самия себе си, а от другата – душата, която няма достатъчен ресурс за пълноценно функциониране, тъй като източника на опит не е пълноценен. Може би остава някаква духовна свързаност, но тя някак си се капсулира, усещам я като в режим „изчакване” и подвъпросно реализиране в каквато и да било форма. Всяка загуба води до пренавиване на времето. Някакъв етап свършва. Затваряш една врата. Отваряш със сигурност друга, просто сме устроени по такъв начин, никога не оставаме в пространство „между”. Започваме да течем с нова интензивност, различна от предходната. Да живееш със загубата се превръща в някакъв вид навик. Никога не спира да боли в дълбокото. Боли духовното, а в мигове на засилена интензивност на емоциите боли и физическото. Веднъж понесъл ли си загуба – пренавиването на времето се случва при всяка следваща загуба, дори и да не е физическа. Май реално погледнато времето често ни Налага, но и ни Помага да започнем отначало. И понеже говорим и за Щастието – Алберт Швайцер е казал, че Щастието не е нищо друго освен здраве и лоша памет. Контрола над емоциите според мен може да се постигне при едно добро здраве! В случай, че емоционалният удар те застигне в момент, в който по някаква причина здравето (гледано чисто от физическа гл.т.) е разклатено, може за дълго време да се озовеш „зад борда”, а дори и на дъното на океана.... Но в края на краищата живота просто се случва и понякога нямаме избор! Налага се да извървим стъпките и ако имаме някаква доза късмет – да оцелеем. Обикновено човек има късмет, според мен това е правилото. И такава ситуация е с два възможни изхода, но фатализма е по-скоро изключение, при много сериозно физическо засягане на жизнените функции. Пак стигаме до извода, че при баланс между физическо здраве и контролирани емоции, посолени от способността на човешкия мозък (в сектор Памет) да забравя имаме добри шансове да се усетим по-духовни и по-щастливи....най-вече.
http://www.youtube.com/watch?v=ogD86z4cAC0&feature=relmfu
Бог и играта на дартс.....
ОтговорИзтриванеLife is what happens while you are busy
making other plans.
John Lennon
Незнам дали има Бог и под каква форма съществува в нашето измерение в нашите критерии за случване на нещата. Незнам кой и къде избира някои хора да имат по-тежки, а други по-леки изпитания в процеса на живеене. Не съм и убедена, че ако си помогнем сами, ни помага и Бог. Може би тази максима е по-валидна за спасението на душата, но не и за тленното. Притежанието на физическа устойчивост се предопределя от редица индивидуални фактори. Може да я притежаваме изначално и тогава ни се поставя тежката кармична задача да я запазим. В повечето случаи хората се справят с този възможен сценарий. Възможно е, обаче, докато живеем, в резултат на редица външни фактори процеса да се обърка и всичко от гл.т. на материя да свърши преждевременно. Болката при едно такова случване на живота остава за тези, които продължават физически да съществуват. Душевната болка, която във времето преминава през множество трансформации, предопределени от чисто битийни физически фактори, но тъй като нейния „дом” така да се каже е душата не мисля, че тя спира или свършва с края на тленното. Наслагва се по някакъв начин в пространството като енергия и при следваща евентуална реинкарнация оказва било по-силно, било по-слабо влияние над тленното, взависимост от интензивността на енергийното натрупване.
Възможно е, обаче, изначално да не притежаваме физическа устойчивост, с невъзможност за подобряване или пък с възможност за подобряване. Ето че и при този вариант има два възможни пътя на случване на материята и съответно два възможни сценария за духовно израстване. Хората нямат власт да избират вариантите на случване, обаче. Вселената (усещана като Бог през чисто човешкия ни светоглед) хвърля стрела като в играта на дартс. Ако хвърли по-умело уцелва по-добри числа и материята, която създаде е по-устойчива, но може и да уцели числа по-далеч от центъра и тогава резултата за материята е по-неблагоприятен - > съществува кратко или пък дълго, но страдайки чисто физически и не дава почти нищо на духовното. Бог не помага. Единствено реализира възможности, кои по-добре, кои по-зле, като сглобен часовников механизъм, който обаче във всяка една секунда (миг) изглежда по различен начин, просто защото стрелите летят към дартса безотказно. И всичко просто се случва, независимо какви планове правиш на духовно ниво. Това, което помага е свободната енергия, която непрестанно взаимодейства с енергията ограничена в материя. По-високата интензивност на това взаимодействие във всеки един момент, предопределя възможността по-дълго да крачим в реалността, по-ниската интензивност или не ни помага да се задържим в материята, а ако материята е изначално неустойчива, по-бързо я унищожава. Може би ключа е в това да вярваме повече в собствената енергия и във възможно по-трайното и добро взаимодействие със свободната енергия във Вселената. Духовно да сме насочени към мислене за самите нас, като малка частичка от нещо голямо и неопределящ фактор за цялото, а не като съществуващи сами за себе си и представляващи центъри на микровселени.
http://www.youtube.com/watch?v=7w661tPIWnE
Ластик ли е реалността? …
ОтговорИзтриванеРеалността е просто нещо, което се случва. Ако беше ластик щеше да се опъва до някакво положение, а после да се връща в изходно такова, но някак си с променена разтегливост – по-отпусната. Вървим напред, иначе нямаше да имаме минало. По-скоро изпъваме ластика до едно положение, където поставяме едновременно крайна точка на случването за момента и нова отправна позиция, за следващия миг от духовното ни съществуване. И така всеки път, низ от мигове, опъвания с различна интензивност, размер и продължителност до тогава, до когато ластикът с времето изтънее, нишките му една по една се накъсат и в един момент целия се скъса, отскачайки рязко и удряйки атомите ни на съществуване във вече вероятно посбръчканата ни кожа. Истината е, че реалността носи напрежение, но и е добър тренажор за духовно развитие и израстване. Вечното ни търсене движи процесите вътре в самите нас и променя реалността понякога по начин, който ни харесва, понякога – не. Въпрос на личен избор е колко енергия ще вложим при опъването на ластика. И дали въобще ще го опъваме или ще предпочетем да редим един след друг множество различни по цвят конци – и те – всеки с начало и край, и така … до Възможния безкрай – цветен път, по който да се чувстваме най-вече спокойни и себе си.
Сблъсъците на добрия и лошия глас
ОтговорИзтриванеПонякога, мисля си аз, не е зле да се даде воля на гнева и да споделиш открито дори и гнетяща емоция от нечие присъствие (било в твоя свят, било принципно). Преди време имаше един човек, който много мразех -> просто заради себичността си ми причини в реалността голяма рана, която като последица доведе куп негативни случвания, включително имаше и изпитание на живот и смърт буквално. Дълъг път трябваше да извървя, много разочарование да преглътна, за да си припомня нещо казано ми преди години от една приятелка от студентството : Просто си върви по пътя и гледай винаги напред, не си струва да се ядосваш с хора, които просто не могат да бъдат други.
Въпреки това бях написала и стих за врага, но от дистанцията на времето вече изпитвам към въпросния човек само безразличие и глухо съжаление....
Понякога Я сънувам. Чувството в утрото е тягостно. Пак казвам – надживяла съм омразата, но неприятно усещане имам винаги, когато образа и изплува в съзнанието ми. Никога не съм уважавала хората, които непрекъснато се сравняват с другите, за да се чувстват значими в собствените си очи вечно се конкурират с този или онзи, достатъчно са умни да осъзнаят, че имат какво да научат било от теб, било от другите, и някак тихомълком черпят от опита, с който се сблъскват в околния свят, съзнават че са на доста крачки след тези, с които вечно се сравняват, но това не им пречи когато се изправят в пряка конкуренция с тези хора да минат през тях, като танк, използвайки всички възможни средства. Винаги съм живяла по собствени правила и не карам никой да се съобразява с мен. Не се сравнявам с другите. Животът е лична даденост и въпрос на личен избор е как ще го живееш и с какви темпове ще се развиваш. Въпрос и на личен избор е дали ще играеш честно /дори да се наложи понякога да избереш интересите на другите пред себе си/, или ще бъдеш безпардонен, ще мачкаш наред, само и само да храниш егоцентризма си и да си въобразяваш, че си от изключително значение за Планетата Земя. Рано или късно всички стигат във пръстта, нали? По-добре живей достойно и бъди себе си, дори и да страдаш често или понякога.... Както е казала баба Ванга – страданието е пречистване!
Следва....
Продължението за Сблъсъците....
ОтговорИзтриванеИсках обаче нещо друго да споделя – за онази – моя „враг”. Сънувала съм, че тя катастрофира, а аз минавам с кола и и оказвам първа помощ, или пък че сме в горяща сграда – тя припада и аз я изнасям на гръб.... Значи все пак някаква част от мен е простила, че тази въпросна жена просто не може да бъде друга.... НО и често „тъмната ми страна” взема връх – представяла съм си как я заключвам в подземие и очите и не виждат слънчева светлина докато е жива, или пък се полакомява да извърши престъпление и я хващат и чувството, което изпитвам е задоволство.... Май благородството и снизхождението ми усилено се блъскат в развитото ми чувство за справедливост и възмездие за стореното зло.... Незнам - > може би е просто въпрос на уравновесеност на характера и достатъчно добре трениран самоконтрол да съществуваш нормално между светлата и тъмната си страна, като не изпадаш във всяка от двете крайности, защото все пак прекаления светец и Богу не е драг, нали?!
Колкото до вървянето по пътя – аз все си мисля, че винаги сме на правилното място, в правилното време и ни се случват правилните неща, които ще ни научат на най-полезното за кармичното ни развитие от гл.т. на дадения момент от случването на нещата глобално. Така че имаме добри шансове някой ден да се окажем на пътя който ще ни отведе до онова състояние на духа, в което ще можем да разсъдим за поведението на хората, разсъждавани като врагове в реалността ни, като за нещо нормално, което заслужава да бъде толерирано от съзнанието ни просто защото е израз на случване на нещата а именно случването е важното, без да го пречупваме през моралните критерии добро-зло, правилно-неправилно, подходящо-неподходящо и т.н. Вероятно и тогава ще можем да изпитаме включително и обичта, същата като тази в Страстите Христови.... И да, съгласна съм напълно, че Любовта е Единствената Реалност, а взависимост от това кой къде я изпитва в дадения миг се определя и мястото на случване на реалността, за всеки от нас....
По пътя....
ОтговорИзтриванеЧесто си мисля, че житейската цел на всеки един от нас е вкоренена някъде дълбоко, закодирана е във вътрешния ни „Аз” още с раждането, с поемането на първата глътка въздух. През целия си жизнен път впоследствие извървяваме множество крачки. Срещаме хора, случват се събития, ставаме част от истории, които по един или друг начин променят плановете ни, но не и житейската цел на съществуването ни като цяло. Може би просто пътя ни в това съществуване е изграден от множество малки цели, ограничени от определено времево случване, които с натрупване в края на краищата постигат закодираната още с раждането ни житейска цел. Винаги, когато мисля за пътя, мисля и за майка ми.... Нейния път в този свят беше изключително кратък. Още помня ясно деня, в който тя си отиде – 04.10.1990г., после и деня в който беше съприкосновението с хладната есенна пръст.... 05.10.1990-та... Тогава за първи път определих този свят като „нечестен” и „студен”. Разбрах, че живота има начало и край и че този край Винаги идва в неподходящ момент за тези, които остават да дишат. Едва ли има човешки мозък, който да смята, че е редно живота на млади хора да свършва преждевременно – без да са видели децата си порастнали, без да са имали възможност да им споделят всички възможни съвети, които биха им били от полза в житейския път, без да се изслушали всички хубави песни, без да са сбъднали всички свои желания и мечти..... Мама си отиде. Озова се затрупана под двуметрова грамада от пръст, а някакъв невидим небесен нож отряза огромно парче от моя изживян до момента път и като своеобразна филия го натроши в пространството, а после вятъра и водите на реката го отнесоха безвъзвратно. Много пъти съм мислила защо се случи така. Мама беше фин човек, изключително умна, интелигентна, безспорен професионалист и човек от когото зависеха много неща, винаги отговорна и с грижа за другите. Очевидно, че за кратко време изпълни своята земна мисия. Давам си сметка, че това е обяснение за притъпяване на болката, но понякога ми помага.... докато си вървя по моя път и си размишлявам за миналото, за настоящето, за евентуалното бъдеще.
Следва....
Продължаваме По пътя....
ОтговорИзтриванеМисля си, че пътя избира начина на случване на живеенето на индивида – чрез срещите с различни хора, чрез събитията с наше участие, чрез изпитанията на които ни подлага и които преодоляваме ежедневно, чрез задачите, които се налага да решаваме. Целите – разсъждавам ги като малките глътки въздух, които ни предвижват в пространството от първото изплакване до последното въздъхване. Понякога са смислени, понякога не до там, понякога помагат, понякога вредят, но са нещо което ни помага в пътя на себеопознаването. Основната цел на съществуването ни като че ли остава неразкрита за самите нас докато съществуваме. Отговора намират тези, които остават след купчинката пръст. От дистанцията на времето на настоящият етап разсъждавам, че най-хубавото нещо от съществуването на майка ми е това, че е родила мен (когато я загубих изобщо не съм мислила в такава посока). Вероятно това е била основната цел на нейното съществуване. Малките крачки (постигнати цели от нея през сравнително краткия и житейски път) – да учи, да завърши, да работи, да създаде семейство, да роди дете, да бъде добър професионалист, да е честна и коректна с околния свят, да обича всеотдайно са постигнати цели, които по някакъв невидим начин съпътстват моето битие понастоящем и ми помагат при вземане на важни решение във вразка с постигане на поставените от самата мен цели. Ежедневно съм по пътя – един реален и един душевен... И по двата се срещам ежедневно и с изгреви, и със залези, и с ветрове, и с дъждове, и със слънце.... С времето, наблюдавайки и смените на сезоните докато пътувам се убедих, че не целите са толкова важни по пътя, а темпото с което преследваш тяхното осъществяване и готовността да понесеш постигането им или непостигането им.... Редица случвания в живота ми наложиха извод, че максимата „Бързай бавно” е като че ли най-добрия вариант на случване на чудото наречено Живот. А пътя - > той е към безкрайността и стъпи ли веднъж душата на него, струва ми се че остава там завинаги следвайки осевата линия (дори и да има кратки отклонения през полета – всеки има нужда и от почивка, и от импровизация, и от елементи на изненада, и от очакване на неочакваното разбирано като някакъв вид вълшебство), бялото винаги се оглежда в звездите и помага да се ориентираш за посоката....
http://www.youtube.com/watch?v=hbPp2TI9AdU