душата изтръпна
решителна
хванала меча
изтръгнала
болка очакване вечност
и страх
спотаен във оградите каменни
нейде по
пътя
реши да
убива
с
мълчание никому нужно
а вътре
във себе си бясно стопена
замахна
със меча
отряза
парче от надежда
душата
отказа да плаче
да моли
да търси да пречи
прегърна
простора
по ръба
на напукана гневност
и пак се
съблече
душата
си тръгна
тъгата
си скрила във шепи
със слънце
в косите
и
нежност в очите
пое по
незнайни пътеки
реши да
загине
в река
от забрава родена
след
нейните стъпки
само
вятър във песен
простена
* * * * *
* * * * *
* * * * *
* * * * *
А снимката е от небето над вкъщи точно между 16.50 и 16.55 +/- 2-3 минутки...
ОтговорИзтриванеДнес нещо ми е бясно и тъжно, та затова такова стихо.... :(
Вкъщи (в моята крепост) се усещам най-добре и си връщам спокойствието в такива мигове....
А облаците когато гледам пак се ражда надежда, независимо от моментните пропадания....
Душите във шепите носим.
ОтговорИзтриванеИ пазим ги сякаш чупливи са.
Душите в Любов са родени.
Не знаят те мъка и грях.
На его човешко
присъщи е меча.
Само то реже с замах !
Моя бедна душа ,
светла и свята .
Време не стигна май
за любов със Душа....
Привет, Мечтателю!
ОтговорИзтриванеМного хубаво стихо...
При мен Винаги така се случва - > в моментите, в които наистина имам нужда, това което Винаги ме спасява се появява и напрежението стихва....
Така се случи и вчера....
Магия някаква сътворявана пак, и пак от вятъра....
Просто е въпрос на свикване и незамисляне над това усещане....
Поздрави и хубав следобед на теб!:)
http://www.youtube.com/watch?v=P27MPi3ZhCg