Тишина...

„Видях те

в тази бяла вълна

ти си тишина

ти си дъх

в тази бяла вълна

Аз съм свободна…“

Гонят се пътищата ни. Няма да се стигнат. Прекалено е малко времето. И е твърде късно за втори шансове. Дълго търсих пътя към теб и по него се изгубих. Сега отново се намерих  и летя. Помня как скочих на скалата от парапета. Долу реката бучеше и ме примамваше. Беше толкова долу, обаче. Терасите бяха високи и колкото и да исках да сляза надолу – не се престраших. Мислех, че ще си счупя нещо ако тръгна да скачам надолу. Останах на площадката, на върха на скалата. Изпълних очите си с небе. Беше привечер. Залез. Започнах да дишам по-спокойно. Погледнах назад. Парапета от който бях скочила беше високо. Обратен път назад нямаше. Изправих снага и отпуснах стиснатите си юмруци. Все още чувах гласовете на хората, които бяха с мен. „Да се върнем да вземем въжета и пикели, да се екипираме. Парапета е много тесен и е опасно да се върви напред“. Гласовете им бяха приглушени. Вече не различавах думите им. Оставиха ме сама на върха на скалата. На Кървавата скала. Не изпитвах страх. Едно отдавна търсено спокойствие се разля във вените ми. Бях вече достатъчно силна да се справя със задачата. Сама! У мен се настани едно очакване. Чаках орела – моя орел. Оня който лети от години към мен. Знаех, че мога да напусна върха на скалата само с него. Щяхме да полетим заедно и най-накрая да усетим свободата. После отворих очи и се сгуших в прегръдките му. Заслушах се в ударите на сърцето му. Отговорът е бил през цялото време толкова близо до мен. Усетих се щастлива. Най-накрая. А зад прозореца се развиделяваше. Небето имаше усещане за чудо…

26.11.2015г.

Елица