Всевечно слънце...

 

 

Всевечно слънце….

 

От много много стари времена

аз пазя в себе си вълшебно зрънце

от него ще покълне светлина

и новото всевечно слънце.

 

Отдавна беше. Друга бях и аз –

немирна и наивна, много бяла,

летях с огромни вятърни крила

в надеждите на хиляди изгряла.

 

Пазител бях в човешкия живот

и много врагове далеч стояха,

а меча ми изваян в благослов,

забравените извори възпяха.

 

Единствено аз следвах любовта,

със вяра сбъдвах ден след ден мечтите,

обичах да оставам в тишина

на бряг далечен нейде под звездите.

 

Но тежка участ, знам, ме сполетя,

начупени потънаха везните,

разби се с трясък моята душа,

занизаха се в мрак безкрайно дните.

 

Посоката изгубих в любовта

и много векове безгласна скитах,

изтля докрай без никаква вина,

душата ми от мистика обвита.

 

И търсех вечно нечие сърце,

за да ме стопли с нежните си длани,

да ми припомни старото море

и чувствата от минало приспани.

 

Пресрещахме се във животи сто,

тъй извора във минало нарече,

че пак ще бъде туй що е било,

но първо на страдание обрече

 

душите ни родени във едно,

безкраен кръг от истина и вечност -

Вселенското магическо стебло,

което е пазител на безбрежност.

 

Сега е трудно, ала с теб вървим

ще изплатим завинаги цената,

затуй че дръзнах ти да си любим,

на моята усмивка в небесата,

 

затуй че истината нявга премълчах

и чуждата вина без глас понесох,

че цялата тегоба изтърпях

и много пъти в гроба ни отнесох.

 

Но вярвам Бог ще бъде милостив,

ковем в тегоби Новото начало,

достатъчно е туй че те открих

и крача пак до силното ти рамо.

 

За двама ни ще бъде светлина,

за туй пренесе мама жертва свидна,

при извора отново със крила

аз някой ден до тебе ще отлитна.

 

01.06.2021г.

Елица

 

 *****