снимка : http://www.barometar.net
ПЪТ
Събуди ме слънчев лъч. Процежда се през спуснатите щори и танцува по лицето ми. Целуна ме по очите и ги отвори. Здравей, нов ден и Благодаря, че пак ме има. Разсънващо отметнах завивката. Спуснах от леглото босите си крака. Такааааа......Първо левия, туп на пода, после и десния. Мислите ми бавно прошепнаха едно „Благодаря”. Дали да пусна телевизора?! Хайде за сега – Не! Ще оставя намира тишината. Утринна тишина, сподиряна единствено от меката светлосянка на процедения през спуснатите щори самотен слънчев лъч. Загледах се в златния му отпечатък на отсрещната стена. Време е за днешната доза водна стихия по тялото, ръцете, очите, по цялата ми физическа неприкосновеност. Пъхам се под душа и притварям клепачите. Обичам тези кратки минути насаме с тялото ми, заслушана в звънтящия шепот на течащата водна струя в странен дует с ударите на сърцето ми. По кожата се стичат мокри капки, събуждат всяка фибра, проникват дълбоко в съзнанието ми и ми напомнят за дъжда. Така обичам дъжда. Ще мисля за него, когато завали. Оставям водата да отмие натрупаните през изминалата нощ страхове. Избутвам ги в най-дълбокото на съзнанието. После четка и паста, хавлия. Моето отражение в малкото огледало висящо над керамичната мивка. Вглеждам се в очите си. Зеленото не е толкова наситено на изкуствената светлина. Все още имам трапчинки в ъглите на устните. Отражението ми се усмихва. Тъжна усмивка. Остър нос, който ме прави строга. Обичам и не обичам да се оглеждам. Бойлера вие глухо. Загрява отново вода. После обличане, всъщност първо събличане на хавлията – с два номера по-голяма, обгърнала странно мокрото ми зъзнещо в студената стая тяло. Поне джапанките, които последно си купих са точен размер. Шляп-шляп, отеква звука от стъпките ми по дъсчения под. Оставям мокри видими следи. Хъм, включвам телевизора в кухнята и изпълнен с ентусиазъм глас ми съобщава дневния хороскоп. В това време аз се разхождам гола в съседната стая. Обичам да ходя гола, когато никой не ме гледа. По тялото ми, на места все още има водни капчици. Стоят си мирни, попиват на пресекулки в кожата ми, вливат се дълбоко във вените ми, правят ме по-лека, по-събудена. А после нахлузвам дънките, обувам чорапи, обличам оранжевата блуза – онази меката, с дългите ръкави, от изложението, черната жилетка и връзвам на врата си задължителната небрежна кърпа. Май съм готова и идва време да събудя къщата.
После - суетене, трополене, бързане, бавене, нервене, гладене, бягане, разправяне, мислене, помагане и накрая – изпращане.
Звъна на мобилния телефон ми напомня за първи път тази седмица, че е време за път. Моя път в този свят. Вечен път. Безкраен път. Всъщност не е съвсем така. Моя път има начало и край, но те се повтарят до безкрай, но това е различно. Затварям входната врата след себе си. Обгръща ме утринен хлад. Слънцето грее, нали ме целуна вече първият му лъч, но въпреки това фибрите в тялото ми потреперват, лек вятър ме пронизва. Метнала съм раницата на гърба и крача. Тя колата вече чака. „Здрасти” – поздравявам и сядам, естествено отпред. Потегляме, а от радиото Дженифър Лопес пее последния си летен хит и повтаря до припадък : „I’m In To You, I’m In To You”, неусетно и аз започвам да си припявам на ум и не чувам какво ми говори колегата, докато шофира. „Колана, колана” – Ха, в един момент се усещам – Забравила съм да си сложа колана с тази Дженифър Лопес в главата. Първо кръстовище, второ кръстовище – светофарите мигат в зелено, е не точно – първо са в червено, но пет секунди след като и ние сме подредени в колоната и на двете места светва зелено. Асфалта сив, осевата линия поизтъркана, но караме напред. Табелата за край на града, остава някъде назад, а ние вече сме по междуградския път. Може аби тук е мястото да вметна, че съм с мокра коса. Така си ходя аз – с дълги мокри кичури, разпилени хаотично по гърба. Дженифър Лопес във видео клипа и тя беше с доста мокра коса, изглеждаше толкова страстно и горещо. Дърветата по пътя ни отминават с безразличие. Вечно зелените стоят някак по-меко на фона на есенната крайпътна реалност. Другите – чийто листа са оцветени вече в ръждиво жълто-оранжево стоят някак тъжни и отегчени. Стигаме прелеза, където ни чака спуснатата бариера. Гледам голото поле през страничното стъкло на автомобила. Разоран чернозем, житните класове отдавна ги няма, също и усмихнатите глави на слънчогледите. Слънцето грее студено над жиците опънати по дължината на жп линията. Хвърля разпилени отблясъци и припомня едва чуто за отминалите щастливи летни дни. Едно куче спира до колата. Куцука и гледа с жален поглед. Закачаме го, а през това време влака минава. Локомотив и два вагона, във всеки вагон по двама-трима пътника, а от двете страни на бариерите дълги опашки от автомобили. Къде е логиката повече от двадесет души да чакат да минат шест-седем?! Сигурно я има някъде. Отново се движим. Препускат минутите, изпреварваме, изоставаме. Мисля си как пътуването ни напомня преследване на мечти. Понякога бързаме, друг път забавяме ход, но не откъсваме поглед от целта. Сменят се табели, сменят се пейзажи, сменят се сезони, сменят се лицата на хора, които не ни виждат, сменят се облаците в безкрайното синьо небе, сменят се мислите ми, сменят се песните по радиостанцията в колата, сменят се ударите на сърцето ми. Не се сменя единствено Обичането ми! Препускаме със 110 км/час по смълчаното шосе. Отдавна не изпитвам страх от високата скорост. Не изпитвам страх от живеенето. В понеделниците това чувство е винаги най-силно. Мислите ми бягат назад във времето – миналата седмица, миналия месец, миналата година, преди десет години. Смешен ми е отново израза, който много хора повтарят във всеки удобен случай : „Ех, как искам времето да се върне назад!” Аз пък не искам. Дори да се върне – пак ще се случи същото – пак същите загуби, пак същите грешки, пак същите любови, пак същите песни, пак същите сънища, всичко пак и пак. Защо? Кому е нужно? На Мен – Не! Аз избирам да вървя напред с реални крачки, в днешния ден. Хубаво е в реалността, по пътя, всеки ден, особено когато успяваш да скъташ мигове, в които да докоснеш поне за малко сакралността или Тя да те докосне. А есенното слънце все така грее и очертава пътя ни, оставяйки невидими следи по него. Той – Пътя май се превърна в смисъл на живеенето ми. Без него в моя свят, ще се усещам в капан, ще бъде едно агонизиращо не-живеене, от което душата ми ще се разкъса, а парчетата от нея ще се разпилеят на четири посоки, докато се смалят и накрая съвсем изчезнат в невидимото вятърно безвремие. В движение срещаме падащи листа. Танцуват, въртят се в странни пируети и за пореден път ми припомнят, че всичко в този живот стига до неизбежния край. А са толкова красиви – потопени в оранжево-жълта топлина, флиртуват с вятъра. Високата скорост за миг ги превръща в минало. Хубаво минало изгубено в прашната диря от изгорели газове изхвърлени от ауспуха на автомобила. Пак има каруци по шосето, пак се разминаваме с трактори и закъснели комбайни, пак преминаваме покрай до болка познатите къщи на непознатите хора. Докато осъзнаем смисъла и началото на поредното кратко седмично пътуване и сме пристигнали.
Остават само птиците, но за тях ще ви разкажа в някой друг ден от седмицата.
22.10.2011
Събуди ме слънчев лъч. Процежда се през спуснатите щори и танцува по лицето ми. Целуна ме по очите и ги отвори. Здравей, нов ден и Благодаря, че пак ме има. Разсънващо отметнах завивката. Спуснах от леглото босите си крака. Такааааа......Първо левия, туп на пода, после и десния. Мислите ми бавно прошепнаха едно „Благодаря”. Дали да пусна телевизора?! Хайде за сега – Не! Ще оставя намира тишината. Утринна тишина, сподиряна единствено от меката светлосянка на процедения през спуснатите щори самотен слънчев лъч. Загледах се в златния му отпечатък на отсрещната стена. Време е за днешната доза водна стихия по тялото, ръцете, очите, по цялата ми физическа неприкосновеност. Пъхам се под душа и притварям клепачите. Обичам тези кратки минути насаме с тялото ми, заслушана в звънтящия шепот на течащата водна струя в странен дует с ударите на сърцето ми. По кожата се стичат мокри капки, събуждат всяка фибра, проникват дълбоко в съзнанието ми и ми напомнят за дъжда. Така обичам дъжда. Ще мисля за него, когато завали. Оставям водата да отмие натрупаните през изминалата нощ страхове. Избутвам ги в най-дълбокото на съзнанието. После четка и паста, хавлия. Моето отражение в малкото огледало висящо над керамичната мивка. Вглеждам се в очите си. Зеленото не е толкова наситено на изкуствената светлина. Все още имам трапчинки в ъглите на устните. Отражението ми се усмихва. Тъжна усмивка. Остър нос, който ме прави строга. Обичам и не обичам да се оглеждам. Бойлера вие глухо. Загрява отново вода. После обличане, всъщност първо събличане на хавлията – с два номера по-голяма, обгърнала странно мокрото ми зъзнещо в студената стая тяло. Поне джапанките, които последно си купих са точен размер. Шляп-шляп, отеква звука от стъпките ми по дъсчения под. Оставям мокри видими следи. Хъм, включвам телевизора в кухнята и изпълнен с ентусиазъм глас ми съобщава дневния хороскоп. В това време аз се разхождам гола в съседната стая. Обичам да ходя гола, когато никой не ме гледа. По тялото ми, на места все още има водни капчици. Стоят си мирни, попиват на пресекулки в кожата ми, вливат се дълбоко във вените ми, правят ме по-лека, по-събудена. А после нахлузвам дънките, обувам чорапи, обличам оранжевата блуза – онази меката, с дългите ръкави, от изложението, черната жилетка и връзвам на врата си задължителната небрежна кърпа. Май съм готова и идва време да събудя къщата.
После - суетене, трополене, бързане, бавене, нервене, гладене, бягане, разправяне, мислене, помагане и накрая – изпращане.
Звъна на мобилния телефон ми напомня за първи път тази седмица, че е време за път. Моя път в този свят. Вечен път. Безкраен път. Всъщност не е съвсем така. Моя път има начало и край, но те се повтарят до безкрай, но това е различно. Затварям входната врата след себе си. Обгръща ме утринен хлад. Слънцето грее, нали ме целуна вече първият му лъч, но въпреки това фибрите в тялото ми потреперват, лек вятър ме пронизва. Метнала съм раницата на гърба и крача. Тя колата вече чака. „Здрасти” – поздравявам и сядам, естествено отпред. Потегляме, а от радиото Дженифър Лопес пее последния си летен хит и повтаря до припадък : „I’m In To You, I’m In To You”, неусетно и аз започвам да си припявам на ум и не чувам какво ми говори колегата, докато шофира. „Колана, колана” – Ха, в един момент се усещам – Забравила съм да си сложа колана с тази Дженифър Лопес в главата. Първо кръстовище, второ кръстовище – светофарите мигат в зелено, е не точно – първо са в червено, но пет секунди след като и ние сме подредени в колоната и на двете места светва зелено. Асфалта сив, осевата линия поизтъркана, но караме напред. Табелата за край на града, остава някъде назад, а ние вече сме по междуградския път. Може аби тук е мястото да вметна, че съм с мокра коса. Така си ходя аз – с дълги мокри кичури, разпилени хаотично по гърба. Дженифър Лопес във видео клипа и тя беше с доста мокра коса, изглеждаше толкова страстно и горещо. Дърветата по пътя ни отминават с безразличие. Вечно зелените стоят някак по-меко на фона на есенната крайпътна реалност. Другите – чийто листа са оцветени вече в ръждиво жълто-оранжево стоят някак тъжни и отегчени. Стигаме прелеза, където ни чака спуснатата бариера. Гледам голото поле през страничното стъкло на автомобила. Разоран чернозем, житните класове отдавна ги няма, също и усмихнатите глави на слънчогледите. Слънцето грее студено над жиците опънати по дължината на жп линията. Хвърля разпилени отблясъци и припомня едва чуто за отминалите щастливи летни дни. Едно куче спира до колата. Куцука и гледа с жален поглед. Закачаме го, а през това време влака минава. Локомотив и два вагона, във всеки вагон по двама-трима пътника, а от двете страни на бариерите дълги опашки от автомобили. Къде е логиката повече от двадесет души да чакат да минат шест-седем?! Сигурно я има някъде. Отново се движим. Препускат минутите, изпреварваме, изоставаме. Мисля си как пътуването ни напомня преследване на мечти. Понякога бързаме, друг път забавяме ход, но не откъсваме поглед от целта. Сменят се табели, сменят се пейзажи, сменят се сезони, сменят се лицата на хора, които не ни виждат, сменят се облаците в безкрайното синьо небе, сменят се мислите ми, сменят се песните по радиостанцията в колата, сменят се ударите на сърцето ми. Не се сменя единствено Обичането ми! Препускаме със 110 км/час по смълчаното шосе. Отдавна не изпитвам страх от високата скорост. Не изпитвам страх от живеенето. В понеделниците това чувство е винаги най-силно. Мислите ми бягат назад във времето – миналата седмица, миналия месец, миналата година, преди десет години. Смешен ми е отново израза, който много хора повтарят във всеки удобен случай : „Ех, как искам времето да се върне назад!” Аз пък не искам. Дори да се върне – пак ще се случи същото – пак същите загуби, пак същите грешки, пак същите любови, пак същите песни, пак същите сънища, всичко пак и пак. Защо? Кому е нужно? На Мен – Не! Аз избирам да вървя напред с реални крачки, в днешния ден. Хубаво е в реалността, по пътя, всеки ден, особено когато успяваш да скъташ мигове, в които да докоснеш поне за малко сакралността или Тя да те докосне. А есенното слънце все така грее и очертава пътя ни, оставяйки невидими следи по него. Той – Пътя май се превърна в смисъл на живеенето ми. Без него в моя свят, ще се усещам в капан, ще бъде едно агонизиращо не-живеене, от което душата ми ще се разкъса, а парчетата от нея ще се разпилеят на четири посоки, докато се смалят и накрая съвсем изчезнат в невидимото вятърно безвремие. В движение срещаме падащи листа. Танцуват, въртят се в странни пируети и за пореден път ми припомнят, че всичко в този живот стига до неизбежния край. А са толкова красиви – потопени в оранжево-жълта топлина, флиртуват с вятъра. Високата скорост за миг ги превръща в минало. Хубаво минало изгубено в прашната диря от изгорели газове изхвърлени от ауспуха на автомобила. Пак има каруци по шосето, пак се разминаваме с трактори и закъснели комбайни, пак преминаваме покрай до болка познатите къщи на непознатите хора. Докато осъзнаем смисъла и началото на поредното кратко седмично пътуване и сме пристигнали.
Остават само птиците, но за тях ще ви разкажа в някой друг ден от седмицата.
22.10.2011
@Eli
***
високата скорост се превръща в минало. хареса ми тази мисъл. и аз не се връщам назад. има само настояще. дори бъдещето е е мъгла.
ОтговорИзтриванеЗдрасти, Еви,
Изтриванеедва днес си подредих мислите за да напиша смислен коментар...
Няма как да се върнем назад... Стъпките са извървяни...
Горчивите чаши са изпити...
Дано сме взели поуките си...
Остава ни с вяра да творим Настоящето,
за да имаме шансове за мечтаното Бъдеще...
Прегръдка, Ев...
:)
Ели from the deep...