Момчил…

Момчил…

Разбърквам със усмивка чая.

Неделя е, а аз не спя.

Една мечта държи в омая,

сърцето ми и мисълта.

Рисуват крачките ми водопади,

аз птица пак съм със крила,

запалени безбройни клади,

с копнеж усещам във кръвта.

Момчил се казваше героя,

изплува в моята душа,

той бе любов едничка моя,

далеч в Родопа планина.

Безстрашен, смел, стъбло и корен,

усмивка пареща в дъжда,

един безкраен нежен спомен,

от други славни времена.

За свободата той угасна,

ала остави в мен завет,

една звездичка с плам израсна,

небето даде ни ответ.

Отдавна беше. Днес сме други.

Сакрална песен ни зове.

Ще паднат, вярвай, куп заблуди,

на изток в равното поле.

И пак ще крачи свободата

с изправена докрай снага,

заслушай се във тишината –

отварям старата врата.

01.12.2019г.

Елица

******