До утрото...

До утрото…

Ти все така се влюбваш тихо в мен,

бездумен като извор и посока

и винаги в угасващия ден,

прегръщаш същността ми светлоока.

С душата ти шептя в синхрон,

посипвам те с безбройните ни тайни,

а ти се рониш в мене като стон,

търкулнат по пътеките незнайни.

Обичам те. Протягам ти ръце.

През етера със вечност те обвивам.

Във моето пулсиращо сърце,

невидимо копнежите ти скривам.

Усмихваш се. Трептиме пак в едно,

красивите ни пътища се сливат,

във общото ни атомно гнездо,

телата ни отново се откриват.

Преливам в теб и всичко е екстаз,

светулките във мрака ни запяват,

погълнат си от нежната ми власт,

сълзите ти солени се стопяват.

Оставаме преплетени така. До утрото

в космичната безкрайност,

а после се разделяме в дъжда,

един във друг заключени в омайност.

16.05.2018г.

Елица

*****