Ефирно...

Ефирно…

От мойта самота отпиваш жадно,

а после чупиш чашата с финес,

душата ми обгръщаш безпощадно

в прегръдката си – вятърен венец.

В очите ми изливаш всички тайни

от старите пътеки на ума,

запращаш ме във краища незнайни,

утеха си намирам във кръга.

Звездата в мен пулсира до премала

и тихо се опитва да лети,

на хиляди небета доизгряла

тя сбъдва наште огнени мечти.

Отново сме в безкрая оцелели,

на километър - два сме от дома,

крилете си неистово преплели

се спускаме в Плеядите с тъга.

На пясъка рисувам слънце,

а ти в морето сипваш светлина,

от нашата любов покълва зрънце,

телата ни преплело в синева.

Но миговете бързо отминават,

зората се прокрадва като враг,

следите ми във тебе се стопяват,

оставяйки към бъдещето знак.

04.01.2019г.

Елица

*****