Изкачващо...

Изкачващо…

Катерих непознати небосклони,

бях слънце, бях и тишина,

мечтите си подреждах някак нови,

във цветна споделена самота.

Във дневниците скривах всички тайни

за моята и твоята душа,

а после в обяснения безкрайни,

сърцето си отварях към света.

Със лодки плувах в сънища бездомни,

от мостовете скачах аз без страх,

събирах в шепи клетви непрехОдни,

със ситото пресявах своя смях.

Но не забравих силно да обичам,

да бъда нежност в твоя личен свят

и винаги докрай да ти се вричам,

обгърната от лунен необят.

Запазих те дълбоко вътре в мене -

един път радост, после пък тъга

и хукнах със изтичащото време

копнежите ни в стон да събера.

И знаеш ли, успях да ни дослуча

в невидимия петизмерен свят,

сега на търпеливост все те уча

по пътя от надеждата огрят.

08.01.2019г.

Елица