Вали...

Вали....

Вали...

но някак е спокойно във душата,

сред капките съзирам светлина,

политам в нея лека в тишината

и атомна жонглирам по ръба.

В очакване съм, вече е минорно,

във малкото ми огнено сърце,

досбъдват се мечтите стихотворно,

ще се докоснат нашите ръце.

И пак ще има бряг и звездопади,

в небето ни накрая на света,

душите ще останат вечно млади,

сред хиляди вселенски чудеса.

03.07.2017г.

Елица

---

NOTE: Заваля и разхлади. Днес в съда беше празник. Дидка стана на 50. Беше цветно и усмихнато. Аз пък имах повод да си облека новата рокля с френското знаменце. Направиха ми комплимент, че изглеждам чудесно. Хубаво се повеселихме. Приведохме в изпълнение проектите на група „Еньовче”. Разпечатахме си текстовете на три песни и до 14.07. трябва да ги изрепетираме и на банкета за закриване на съдебната година подобаващо да ги изпеем акапелно. Карат ме да им акомпанирам на китара. Не мога да се справя с това на тоя етап. Просто нямам време. А и преди години можех да свиря само бас партии на някои песни. За сега няма да се хвърлям в тази вода. Може пък да се появи китарист-помощник ;) Мисля за Дидо и за това, което ми каза Тошо. Мъчно ми е. Тъжно ми е. Нашия шеф командер го няма вече в реалния свят... Гледам бас китарата, която имам от Дидо. Помня последното ни събиране, препускането с колелетата до Пчелина. Видях и последната снимка на стената му във фейсбук. Разтълкувах знаците. Трудна е тази пътека по която вървим. Търпим сериозни загуби. Но не губя посоката. Само тя ми остана. И безусловната вяра в мама и безкрайната обич към нея. Не мога да пиша вече, защото една буца ми застава на гърлото. Колко ще е това Чакаларово? Има още много неизвестни, но търпението ще случи чудесата лека-полека. Имаме безкрайна нужда от теб...

Ели

 *****

*** 

***