Вестител...

Вестител…

Ти идваш често тихо във съня ми,

присядаш до главата ми, трептиш,

преплиташ с непознатото духа ми,

тъгата ми невидимо топиш.

Погалваш ме с прозрачните си длани,

душата си преливаш в моя плам

и тайните ми вятърно събрани,

пречистват твоя дъх необуздан.

Шептиш ми колко много ме обичаш,

как само с мене дишаш във синхрон,

на вечност и завръщане се вричаш,

мечтите ми заключваш в полутон.

А аз те слушам – бяла и вълшебна,

разлистена сред звездното дъга,

частица нежност атомно неземна,

родена тъй далече светлина.

До утрото оставаш вътре в мене,

стопяваш се със първата зора,

остава ми забързаното време

и споменът за общите крила.

Отдавна е така. От цяла вечност

за тебе съм жената – синева,

запазена в окото ти безбрежност,

зелената победа над страха.

Вестител съм на твоята безкрайност,

пазител си на моето сърце,

а между нас – една любов омайност,

досбъдната в красивото небе.

26.03.2019г.

Елица