Приказен безкрай…
На Осми пак съм синя светлина,
бродирана по облаците обич,
една любима вятърна врата,
жената дето в сънищата гониш.
Превръщам се в звезда и все трептя,
ресниците ти галя с кротка нежност,
в синхрон със теб неистово туптя
и съхранявам миговете вечност.
Понякога разперила крила,
прелитам на огромни разстояния,
потъвам тихо в твоята душа,
лекувам всички огнени терзания.
А друг път съм смалена и мълча,
обгръщат ме нетленно звуците,
във търсене на твоята ръка,
по стъпките ми пеят все капчуците.
Животът ми е приказен безкрай,
сурова битка, вяра и надежда,
частица от изгубения Рай,
безвремието в който се процежда.
08.03.2019г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар