Изгубени пространства...

Изгубени пространства...

Изгубват се у мен пространствата,

побрали твойта жадна тишина,

невидимо се скъсват чувствата

и пътят ти към мен и към света.

Наръбените пръсти пак докосват,

познато тяло, ала без крила,

а после прозаично доизносват,

една огромна скътана тъга.

Преглътната е обичта в дълбокото,

не се процежда вече, не лети,

не търси пак неистово високото,

безмълвна като пламъче трепти.

И вятърът горчив я храни атомно,

прехвърля я във своите ръце,

разкъсан  тръгва някак несъзнателно,

към моето измъчено сърце.

Прибирам светлината в сенките,

пробягващи във костния импулс,

остават в мене като шепоти,

по пътя общ, но някак страшно пуст.

И в миг открила с трепет изначалното,

отново ти прощавам гордостта,

обгърната докрай от необятното,

безшумно се превръщам във звезда.

Накрая се пресрещат пак очите ни,

две огнени вселени от мечти,

изпиваме докрай сълзите си,

а слънцето по-истинско блести.

13.01.2018г.

Елица

*****