Тъжно...

Тъжно…

Не боледувам. Просто ми е тъжно.

Една голяма пропаст се отвори.

Останах безадресна същност,

залутана сред сложните закони.

Луната ми е страшно непонятна,

а тя те осветява тихо.

Да се завърнеш, знам е вероятно

в едно обичане на сън звънливо.

И все така ти пиша думи –

душата си разголвам чак до кокал,

ала мечтите ми сега са други –

мълча ги като зимен ромол.

Не се стопявам. Още съм във тебе.

Дълбая като свредел. Като рана.

Единствено за мене си потребен.

А аз от теб съм само доразбрана.

22.01.2018г.

Елица