Все някога...
Изпил до дъно чашата с неволи
човекът си избира звезден път
и само на съдбата той се моли,
все птиците напред да го зовът.
Строи си стълба права към небето
във нея вгражда свойта светлина,
а после пак заключвайки сърцето,
към бъдното върви сред тишина.
Една надежда вътре в него тлее
че там във края ще го чака Тя –
една мечта отново ще изгрее
отнякъде под старата дъга.
Усмивка нежна дните му ще топли,
във нощите ще чува дъждостих,
далече ще останат всички вопли,
пред себе си ще каже „Аз простих”,
защото от земята само с прошка
се стига до красивото небе
и зная, че без никаква отсрочка
все някога ще бъдем със криле.
18.03.2018г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар