Ехо...

Ехо…

Ехтят у мене твойте гласове,

запомнени от много старо време,

догонват ги щастливи ветрове,

отхвърлящи наземното ни бреме.

Зовът ме непрестанно като вой,

извиращ от душата ти любима,

усещам те безкрайно само мой,

в история от времето ранима.

Изплаква болката с неистов глас,

а после се стопява като песен,

оставаме в невидимата власт,

на пътя ни към бъдното отвесен.

И тихичко напредваме сами,

търкаляме след мислите надежда,

една любов безмерно ни гори,

досбъдване в кръвта ни се процежда.

Аз знам ще пренапишем мъдростта,

отново ще запалим светлината,

сподвижник ще ни бъде радостта

в следите ни пламтящи в тишината.

14.09.2018г.

Елица

*****