Тадж Махал...

NOTE: Виждам понякога това място в сънищата си. Символ на вечната любов. Може някой ден да го видя и на живо. Опитвам да изтръгна чувствата. Да остана просто хладен ум. Не се получава. Бог ме е надарил с повече емоция, която няма как да бъде овладяна, подтисната. Само стиховете ме спасяват. Поне вече спря да ме боли. Дали? Или успешно се залъгвам? Стелещата се тишина ме успокоява. Взирам се в картините и пак, и пак се сблъсквам с нечии черти. Мисля за задачата и се опитвам да игнорирам всичко, от което ме боли. Ежедневието ме увлича и сякаш изключвам. Истината е, че в най-неочаквани моменти онова чувство се появява, сграбчва ме за гърлото и ме стяга. Пътувам в колата. Наблюдавам сменящите се образи от околния пейзаж  и мисля. Близо до морето се чувствам по-спокойна като че ли... Съществуваме в сега. А сега е разстояние, което няма как да се стопи. Поне имам очакването си. Очакване за чудо, за осъщественост. Думите продължават да се подреждат. На моменти от тях ме боли. Тогава слушам музика. Друг път са облекчение, духовен минималистичен катарзис. И все така търся пътя към дълбините на съзнанието ми. Ще го открия някой ден. Вярвам, за доброто на всички ни. Но сега се взирам в Тадж Махал и мислите ми се реят в любовта. Единствената, вечната. Има я, макар понякога да е доста болезнена. Просто я има и... създава усещане за пълнота, осъщественост. Хубаво е. През повечето време...

26.03.2016г.

Ели