Надземно...

Надземно…

Политат в мене думите. Небето грее.

Прегръщам с нежност твоята душа.

Едно красиво слънце пак се смее,

под неговите устни се топя.

Земята  е туптящо мълчалива,

реките към безкрайното текат,

усещам се неистово щастлива,

и куп въпроси вече не болят.

Далечна съм. Една вълшебна точка

във твоя непонятен хоризонт,

изпиваш ме до дъно без отсрочка,

във вятърно-вълшебен епилог.

Танцувам в мислите ти – малка и ефирна,

любимата жена от векове,

на времето и кармата пастирка,

дошла от равновесни светове.

Ще си припомниш звездното начало,

ще те прегърнат стари брегове,

във синьото космично огледало,

ще преплетем със тебе пак ръце,

защото пътя никога не свършва,

по него ни очаква светлина,

а болката, тя няма да прекърши,

красивите ни огнени крила.

Знай вечността остава цветна пролет,

вълшебното ми приказно сърце

и любовта ни скитаща във полет

над източно-магичното поле.

03.07.2018г.

Елица

*****