Изнизващо…

Изнизващо…

Животът се изнизва като стон

през пръстите ми - огнени комети,

един безкраен вятърен синхрон,

през мен протича в мислите ми бели.

Не остарявам. Млада си стоя,

разказвам ти за моята реалност,

прегръщаш ме, когато затъжа,

с присъщата ти западна тоналност.

Във утрото се скитам под звезди,

целуващи следите ми изтлели

и все се връщам в някакво преди,

в което аз и ти без глас сме спрели.

Разчитам знаците и все трептя,

долавям теб в сърцето си неспирно,

във дните като восък се топя,

а в нощите препускам аз ефирно.

Ще надживея тази самота,

която във дълбокото ме пари,

разперила със тебе пак крила,

не ще ме спрат космични светофари.

Защото сме частици светлина

безкрайни атоми от войни на съдбата,

единствено ни движи любовта

и тихата усмивка на дъгата.

30.07.2018г.

Елица

*****