Снимка
*****
NOTE: В такива дни си мисля за Вечността.
Толкова сме малки, а толкова много зависи от нас. Въпроса е да имаме вяра. Има
дни, като този в които напълно несъзнателно виждам назад и го споделям. Земята
сякаш забавя своя ход. Мечтите стават кристални. Спомените личат по-ясно. Знам
само, че нашето време е Сега. Другите времена са беззначителни. Отживели.
Вселената е устроена по вълшебни правила. Колкото по-рано това се разбере,
толкова по-добре. За всички. За минути едно безпокойство се бе настанило вътре
в мен. Бяхме загубили мобилния телефон. Търсихме като луди. Най-накрая го
намерихме, а всъщност реално погледното щях да мога и без него. Вещи. Предмети от
материалния свят без абсолютно никакво значение. Ако се живее в безвремие дори
няма да се сещаме за тях. Акцента падна върху безпокойството. Изчезна като с
магическа пръчка. Позитивните емоции взеха връх. Все пак днес е двоен празник.
И на душата следва да и е хубаво. Има недовършени неща. Но времето работи в моя
полза. Нищо, че много отдавна не нося часовник. Днес грее слънце и е като
подранила пролет. Снимах кокичетата в градината. Отворили са вече главички.
Някакво ненавременно събуждане тече. Но все още сме в лапите на Сатурновата
дупка. Спасяват ни мечтите за другите светове. За всичко хубаво, което предстои. Наистина
най-уютно се чувствам вкъщи. И най-обичана от моите трима мускетари – рицари. Така ги нарече
Поли днес. И беше напълно права. Предстоят ни още много неизвървяни пътища.
Много неща за откриване. Много емоции за изживяване. Просто бавно напредваме и
имаме вяра. Всичко друго е въпрос на време и случване. А стиховете – те излизат
такива, каквито ги изпрати вятъра. Разбрани, неразбрани, мистични, реални. Има
от всичко за всички. Това ме радва. Може би някой ден ще повярвам, че и от мен
ще излезе писателка. До тогава единственото, което мога да правя е да пиша, да
пиша и пак да пиша. И да обичам – смълчано, гласно, летящо, трептящо, звънливо,
причудливо, понякога странно дори за самата мен. Но, нали затова е живота – за да
разказваме приказката, която изберем или пък тази, която ни диктува вътрешното,
душата – тази магическа микровселена вътре в мен, която продължава да ме радва
и изненадва. А само времето ще бъде моя съдник... или пък безвремието... Май
това е по-точно...
14.02.2016г.
Ели
Няма коментари:
Публикуване на коментар