Професионални дилеми...

NOTE: Дори незнам как да го напиша, за да го изкарам от мен и да спра да го мисля... Оказва се, че в работата ми все още има неща, които могат да ме изненадат и да ме оставят за момент безмълвна. Едно лице просто се обърна и след като свърших с четенето и образно казано „ударих с чука” ме прокле. Изобщо не знаех какво да отвърна. Останах безмълвна и с широко отворени очи. До къде може да те доведе безсилието в дадена ситуация. А в същото време две години по-рано без да ти мигне окото си извършил близо двадесет тежки умишлени престъпления в рамките на една година. Къде е мястото на такива хора? Трябва ли да ти трепва душата и можеш ли да бъдеш толерантен, да прощаваш, да си снизходителен... Понятията ми се объркаха. Справянето с такава ситуация е лесно и преведох в действие механизмите, но не до това опира въпроса. Ежедневно вземам решения. Ежедневно съм изправена пред дилеми. Принципно съм претръпнала отдавна. Въпросът е друг – до къде душата може да поеме негативната енергия на другите?! Не съжалявам, че увеличих наказанието с две години, дори е малко, но нямах възможност за повече. Аз само комулирах. Закони. Правила. В САЩ се лежи доживотно за изнасилване. А този беше извършил две изнасилвания в рамките на една година и накрая 6 години му се струват много, при положение че нашия закон е толерантен в кавички и предвижда наказание от 2 до 8 години „Лишаване от свобода”.  Живеем в абсурдна държава. За кой ли път се убеждавам... Незнам. Не обичам да говоря за работата си, но днес за първи път се сблъсках с такова въпиющо неуважение към системата, към законите, към правилата, към нас, като решаващ орган, към морала... Емоциите ми дойдоха малко вповече...И въпреки това знам, че следващия път, когато вляза в залата пак ще си свърша работата. Защото така съм научена. И няма да има отстъпление. Боря се за това вече 15 години. Пак се сещам за клетвите. Незнам дали ще ме достигнат. Вярвам, че отдавна съм изградила щит срещу такива негативни енергии. Но явно в тази ситуация имаше нещо по-особенно, което ме замисли... и провокира да пиша... Деня почти изтича. Пиша точка и го хвърлям през рамото си. В края на краищата това, което не ни убива, винаги ни прави по-силни. Замислих се, обаче, сериозно дали при обвинение за изнасилване някога бих допуснала провеждане на съкратено съдебно следствие. Вътрешния ми глас казва – не. И не съм го правила. Остава да го опитам като ситуация и в практиката. Няма да ми е за първи път да направя нещо, което другите не правят и впоследствие да се окаже, че съм права. Просто... съм видяла малко по-напред в бъдещето. Водолейска природа. Не мога да избягам от нея. До тук с професионалната изповед.

10.02.2016г.

Ели